Aceticum acidum – когато виното стане оцет

Имало едно време човек, когото всички обичали. Не защото бил най-способният, нито защото умеел да говори най-красиво. Обичали го, защото присъствието му променяло хората. Когато влизал в една стая, разговорите ставали по-искрени, смехът – по-свободен, а тревогите като че ли губели част от тежестта си. Той не носел богатства, не раздавал съвети на всеки срещнат и не се стремял да бъде център на вниманието. Просто умеел да бъде до човека срещу себе си така, че той да почувства: „Не съм сам.“ Затова всички търсели компанията му и често казвали, че около него животът има по-хубав вкус.

Годините минавали, но той не се променил внезапно. Нямало голяма трагедия, нямало предателство, което да разруши душата му, нито болест, която да прекърши тялото му. Промяната дошла тихо, почти незабележимо. Един след друг хората започнали да се обръщат към него за помощ. Първо били родителите му, после приятелите, след това децата, колегите, съседите. Той никога не отказвал. Вярвал, че щом може да помогне, няма право да се отдръпне. Вечер си лягал уморен, но с усещането, че денят е имал смисъл. На следващата сутрин отново ставал и продължавал по същия път.

Никой не забелязал кога престанал да прави нещо само за себе си. Първо се отказал от разходките, които толкова обичал. После книгите започнали да събират прах по рафтовете. Китарата останала облегната в ъгъла, защото все нямало време. Срещите с приятелите постепенно се превърнали в спомен, а мечтите, които някога го карали да гледа с нетърпение към утрешния ден, били заменени от безкраен списък със задължения. Ако някой го бил попитал дали е щастлив, вероятно щял да отговори утвърдително. Самият той не разбирал, че отдавна не живее живота си, а поддържа живота на всички около себе си.

И точно тогава започнало нещо странно. Не в душата му, защото там то било започнало много по-рано, а в тялото. Силите вече не се връщали след сън. Лицето станало по-бледо, дрехите започнали да му стават широки, а хората все по-често го питали дали не е болен. Той се усмихвал и махал с ръка. „Уморен съм, ще ми мине.“ Но не му минавало. За пръв път в живота си започнал да се вслушва в тялото си и с изненада открил, че то отдавна говори. Само че той години наред не бил имал време да го чуе.

…

Тук бих спрял.

Защото според мен тук започва истинската статия, а не приказката.

Следващият абзац вече би направил плавен преход:

Докато препрочитах описанията на Acidum aceticum в кл