Posted on Leave a comment

Любовта в живота на Ханеман

Създателят на хомеопатията Кристиан Фридрих Самуел  Ханеман е ренесансов човек, забележителна личност с прозорлив ум и откривателски дух, филантроп с голямо човеколюбиво сърце. И все пак, въпреки мъдростта и дълбочината на научното му постижение, изследователите на живота му се питат дали хомеопатията щеше да има такова международно признание без любовта на жената до него в последните му години, дали наистина теорията и практиката му щяха да станат достъпни за цялото човечество. Къде ли щеше да свърши хомеопатията без нейната необичайна преданост… Историята на живота и делото на Самуел Ханеман е приказка за любовта в измерения, непознати за мнозина и до днес. Потенциалът на любовта в един човек към живота, ближния и споделената душа.

Кристиан Фридрих Самуел Ханеман (1755-1843) е роден в Майсен, Саксония, близо до Дрезден. Баща му Кристиан Готфрид  Ханеман е художник и дизайнер на известния майсенски порцелан. Още преди обучението му по медицина, вече владее редица езици. Като млад изкарва прехраната си като преводач и учител по езици – английски, френски, италиански, гръцки и латински,  допълнително придобива умения по арабски, сирийски, халдейски и иврит.

Започва да учи медицина в Лайпциг, но след две години, липсата на клинична практика там  не го удовлетворява и се премества във Виена. Биографите му предполагат, че вероятно неговата бедност е причина окончателното му обучение за лекар да продължи в университета в Ерланген, където през 1779 г защитава докторантура с отличие. (Темата на дисертацията е посветена на причините и лечението на спазматичните заболявания.)

През 1782 г Ханеман започва практика като селски лекар в района за добив на мед в Мансфелд, Саксония. Скоро след това се жени за Йохана Хенриет Кухлер и в крайна сметка семейството се сдобива с 11 деца. След като изоставя медицинската практика (1784), работи като преводач на научна и медицинска литература, а и самият той пише и публикува. Само по себе си достоен принос към професията е превеждането до 1806 г, в рамките на 9 години, на 15 медицински книги и учебници от английски,  6 от френски и по един от латински и италиански. Ханеман се съмнява в ползата от медицинското лечение по негово време и особено възразява срещу практики като кръвопускане и предизвикване на повръщане или диария. Той твърди, че лекарството, което е бил учен да прилага, понякога причинява повече вреда, отколкото полза на пациента: „Чувството ми за дълг не би ми позволило лесно да лекувам неизвестното патологично състояние на моите страдащи братя с тези непознати лекарства. Мисълта да стана по този начин убиец или злосторник в живота на моите събратя беше най-ужасна за мен, толкова ужасна и тревожна, че напълно се отказах от практиката си през първите години от брачния си живот и се занимавах единствено с химия и писане.”

Докато превежда „Трактат за Материя Медика” на Уилям Кълън, Ханеман е заинтригуван от твърдението, че цинхоната, кората на перуанското хининово дърво е ефективна при лечението на малария поради своята стипчивост. За да изследва ефекта на цинхоната върху човешкото тяло, той приема няколко дози от „добрата стара Хина“, за да наблюдава действието ѝ върху себе си. Забелязва, че лекарството предизвиква симптоми, подобни на малария и заключава, че то ще доведе до подобна реакция при всеки здрав човек. Така стига до извода: „Това, което може да предизвика набор от симптоми при здрав човек, може да лекува болен човек с подобни симптоми”. Така принципът на подобието става основа за нов подход в медицината, който той нарича хомеопатия. За пръв път използва термина хомеопатия в есето си „Индикации за хомеопатичното приложение на лекарствата в обикновената практика”, публикувано в Hufeland Journal  през 1807 г., но първата му статия за хомеопатичната философия е в немскоезично медицинско списание, 1796 г.

Стимул за нови изследвания на ефектите, предизвикани от различни вещества върху здрав човек, му дава работата на виенския лекар Антон фон Щьорк, който твърди, че те могат да излекуват същите болести, които причиняват. За развитие на хомеопатията допринася въведеният от Ханеман метод за разреждане на лекарствата с цел смекчаване на токсичните им ефекти. Той намира, че лекарствата, приготвени според техниката му за потенциране – разреждане и енергично разклащане (сукусия), са ефективни и в малки дози облекчават симптомите, които биха предизвикали, ако се приемат неразредени. Последвалите му по-систематични експерименти с намаляване на дозата са около 1800 г, когато въз основа на своя закон за подобието, започва да използва Ipecacuanha за лечение на кашлица и Belladonna за скарлатина. Описва своите наблюдения и изводи в редица есета, като около 1810 г обобщава системата в „Органон на рационалното изкуство на лекуване”. Трудът му още тогава претърпява четири допълнени издания, озаглавени „Органон на лечебното изкуство” и съдържа всичките му подробни инструкции. Неговият съвременник Елис Дъджън казва за Органона, че съдържа в пълнота ханемановата  „медицина на опита” и е разработен в методична и афористична форма по модела на писанията на Хипократ.

В началото на 1811 г Ханеман премества семейството си отново в Лайпциг, с намерението  да преподава новата си медицинска система в Лайпциския университет. Според устава на университета за да стане преподавател той трябва да представи и защити дисертация по медицинска тема по свой избор. На 26 юни 1812 г Ханеман представя на латински теза, озаглавена „Медицинска историческа дисертация върху хелеборизма на древните” , негов поглед върху разликата между древната медицинска употреба на двете отровни растения черен кукуряк Helleborus niger и бяла чемерика Veratrum album.

В търсенето на по-добри условия за живот и реализация Ханеман пътува из Саксония в продължение на много години, живеейки в Дрезден, Торгау, Лайпциг и много други градове и села за различно време, с една особеност – винаги е близо до река Елба. След смъртта на жена си за по-дълго се установява в изолираното графство Кьотен.

1835 г е паметна в живота на Самуел Ханеман. При овдовелия 79 годишен учен и лекар в Кьотен специално идва за хомеопатично лечение  35 годишната френска художничка с благородно потекло Мари Мелани д`Ервил Гоие. Започнала да се интересува от хомеопатия по време на епидемията от холера в Париж през 1832 г., след като прочита наскоро появилия се Органон на френски, тя потегля за Германия да намери Ханеман. По това време поради повдигнати обвинения от аптекарите, лицензът на Ханеман е отнет и той не може да практикува медицина. Херцогът на Котен, масон като него и негов пациент, му дава убежище и закрила в своето херцогство, извън германското законодателство. Съпругата на Ханеман е починала преди 4 години и домашните грижи са поели двете му по-малки дъщери. Животът му в Кьотен е изолиран от разстоянията и ограничен от закона.

Срещата с Мелани  предизвиква взрив от чувства и в двамата, три дни след запознанството им той й предлага брак и три месеца след това те се свързват в брачен съюз. Подобен брак с 44 години по-млада жена е скандален дори днес, а едва ли можем да си представим реакцията, която предизвикват в обществото в началото на 19 век.

Справедливо е веднага да кажем, че личността и животът на Мелани Ханеман са достойни за книга и филм, а приносът й за развитието и популяризирането на хомеопатията, макар и все така пренебрегван и неафиширан, издига метода до нови професионални и висоти! Обратно, на първата елементарна реакция, че това е брак по сметка, материално осигурената чужденка Мелани Гоие, която в крайна сметка става най-добрия ученик и последовател на Ханеман, държи цялото имущество и пари на нейния съпруг, дори сватбените подаръци, да останат на децата му и на свои разноски наема къща в Париж. Преди да се свърже завинаги със Самуел Ханеман, Мелани си изкарва прехраната като продава картините си. Дори две от тях са изложени в Лувъра.

Заради клеветите по нейн адрес адвокатът на Ханеман публикува писмо за финансовите договорености на съпрузите: „Този старец, побелял от непрестанна работа, много преследван и огорчен, но силно уважаван от всичките си близки познати, наскоро изпита с г-жа Ханеман по-висока наслада от живота, отколкото е предполагал преди. И това предизвика дълбоко желание да завърши последните дни от бурния си живот в тишина и веселие, в сърдечен съюз с жената, отговорна за неговото висше щастие. Съпругата, която произхожда от много почтено и богато семейство, е на 35 години и притежава значително необременено собствено имущество. Тя е талантлива и образована за изкуство и наука. Доказан поет и художник. Тази жена, решила да не се омъжва, а да се посвети на рисуването и научните занимания, е доста благородна, за да пожертва любима страна и семейни връзки. С изключение на обикновен златен брачен пръстен, мадам Ханеман не получи нищо от имуществото на съпруга си. Срам за този, който възнамерява да наруши спокойствието на тази двойка с клеветнически лъжи!”

Мелани пише в дневника си: „… Ханеман беше щастлив за първи път. Грижех се за него, както се грижат за новородено дете. Бях му бръснар, камериер, секретарка. Толкова го обичах и му се възхищавах, че можех да му служа на колене. Никога нежността не е била възнаграждавана по-пълно. Никога един съюз не е бил по-силен. Това съвършено и жадувано щастие бе намерено и от двама ни и в брака ни постигнахме морално съвършенство. Нежността продължи до смъртта му и никога не беше накърнена, въпреки изключителната разлика във възрастта. Така отново беше доказано, че тези, които споделят едни и същи възгледи, са на една и съща възраст”.

Това, че Ханеман е бил щастлив с Мелани, не може да се оспори. В писмо до Бьонингхаузен (22.05.1835) пише: „ Такъв райски живот, който сега водя със съпругата си, чието съвършенство надминава това на простосмъртните, едва може да си представите. Тя току-що завърши портрета ми с маслени бои и го завърши за девет дни. Не беше докосвала четка от три години. Сега тя отново може да рисува без дискомфорт. Това е степента, до която подобрих здравето на моята ангелска съпруга. Напълно невъзможно е да се каже, дали някога ще се върна.”

Къщата в Париж се превръща в клиника с международна известност. Чрез контактите си сред политиците и обществото Мелани успява да осигури разрешение на Ханеман да практикува във Франция. Тя е най-преданият му ученик,  съратник, асистент. Практикува до него и става първата жена хомеопат в Европа. Получава диплома от Академията за хомеопатично лечебно изкуство в Алънтаун, Пенсилвания.

Клиниката привлича хора от цял свят, между които известни личности като Паганини. В следобедните часове Мелани отваря  безплатна амбулатория за бедни, в която работи сама. „Достави му неизразима радост да ми разкрие всички тайни на неговата наука за лечение. Бих била много глупава да не напредна бързо с такъв учител. Ханеман ми повери изцяло лечението на бедните, които идваха в 16 ч и често наброяваха повече от 100. Понякога, в тези часове за консултации Ханеман се наслаждаваше на благословията, с която ме обсипваха. Гледаше ме повече как раздавам милостиня на работещите хора, които в бедността си нямаха необходимото, отколкото дали разрешавам медицински затруднения, които да попречат на работата ми, тъй като добрите резултати бяха постоянни. Всичко, което правех в онези дни, мина за негово дело и аз бях доста доволна, когато той ми написа: Наистина, аз самият не бих могъл да се справя по-добре. Бих искал светът да знае колко добър хомеопат си.“

През деня те практикуват заедно, а когато се налагат домашни посещения, ги прави Мелани. Както пише „Allg. Anzeiger der Deutchen”: „Ханеман направи няколко лични посещения, но повечето болни са поети от съпругата му. Само много малко хора имат късмет да го видят лично, тъй като скъпата му съпруга внимателно избягва всичко, което може да го смути или претовари. Все повече пациенти се стичат в дома му, но голямата част от тях получават медицински съвети от устата на неговата изключително интелигентна и добре информирана съпруга.”

Ханеман запазва умствена яснота до последните си дни и изживява някои от най-продуктивните си години в Париж. „Аз съм по-добре и по-щастлив, отколко съм бил от много години, и се наслаждавам на живота”, пише той през юли 1841. Малко след 88-мия си рожден ден Ханеман се разболява от своя обичаен „пролетен бронхиален катар”. Умира на 2 юли 1843 г в дома си в Париж. Последните му думи към жена му са: „Бог ще ти се отплати…Ти ще бъдеш моя във вечността.”

След смъртта му Мелани наследява ръкописа на 18 месечната му работа в Париж над шестото издание на Органона и продължава да приема болни, но през 1847 г е изправена на съд и призната за виновна в незаконна практика. Тя не се примирява и успява да получи медицински лиценз през 1872 г. В условията на 19 век изпреварва хода на събитията с едно поколение – Мелани Ханеман е не само първата жена хомеопат в Европа, но и първата жена лекар във Франция.

Ревностно следва инструкциите на съпруга си да издаде 6-то издание на Органона възможно най-късно, едва когато прецени, че светът е готов за това. И въпреки натиска и враждебността към нея от хомеопатичните среди, тя успява да опази ръкопсите му с дадената „тържествена клетва, за да не правят злонамерни и измамни промени в текста”.

Мадам Мелани Ханеман умира на 27 май 1878 г. Сагата на погребенията им е достойна за отделен разказ. Днес  те почиват заедно в един гроб в известното парижко гробище Пер ла Шез.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.